Тихите часове на нощта...

Тихите часове на нощта са времето, в което денят си отива, шумът утихва и аз оставам сам със себе си пред Божия взор. Сега, когато всичко наоколо е притихнало, в душата ми започват да отекват въпросите, които всеки Христов служител носи в сърцето си: Успях ли днес? Помогнах ли на хората, с които Бог ме срещна, или човешката ми немощ надделя? Не посрамих ли моя старец и хората, на които като човек държaх, а те вече са един добър спомен в земното ми битие? Моля се и се надявам с цялото си сърце те вече да са при Бога. ​И точно в тези среднощни разсъждения умът ми ме връща към утрешния ден – 18 юни. Поредна година, откакто един изключително значим човек в моя живот пое към Вечността – отец Лука. Моят пръв изповедник, когото с толкова синовна обич и уважение наричах „дядо Лука“. Не защото беше възрастен, а заради опита му като истински „ловец на души“. Той е човекът, който има най-голямата заслуга аз днес да нося кръста на свещенослужител – дали добър или лош, Господ знае. Преди дни неговата прекрасна презвитера ми писа, че на 17 ще се отслужи панихида, както се полага за хората, които обичаме, но... няма кой да прочете. И оправданието пак идва на дневен ред в ума ми, а аз не искам да се оправдавам пред Бога. ​ Но Божият промисъл за моя житейски път се прояви изцяло чрез него. Преди всеки послушник да поеме по стръмния път към монашеството, той трябва да бъде изпитан и да намери своя духовен старец. И именно дядо Лука беше този, който ме насочи и ме повери на отец Христодул. ​Така дядо Христодул пое другата половина от моето духовно израстване. Човекът, който и до днес, въпреки целия ми магарешки инат, ме търпи с огромно пастирско дълготърпение. Знам добре, че безброй пъти съм го разочаровал под една или друга форма, но изключително много държа на него. В нелекия път, който вървя, и в изпитанията, през които преминавам в душата си и в момента като човек, аз зная, че винаги съм имал неговите тихи молитви зад гърба си. ​ Господ ми изпрати тези двама наставници, които от един объркан младеж ми показаха всички християнски добродетели и ме съградиха поравно. Единият преминава в мислите ми през вратата на Вечността и липсата на разговорите ни ме притиска, а другият все още носи товара на характера ми тук, на земята. В тази тиха нощ си давам сметка, че пред Бога няма разстояния. Моята панихида за дядо Лука е тази среднощна равносметка и признателност, а молитвите на дядо Христодул са щитът, който ме крепи.