Равносметката на сърцето: Защо на мен се случва?

Това е въпросът, който всеки човек с будна съвест си задава, когато се сблъска с подобна ситуация. Гледаш това невинно създание, което само е дотичало при теб около храма, и сърцето ти се свива от недоумение. Напълно естествено е да се надяваме, че не е изхвърлено, но самият факт, че хората са способни на това, остава една от най-големите загадки на човешката природа. ​Защо изобщо взимат едно животно, а после го оставят? Често всичко започва с чист егоизъм или мимолетен каприз. Хората се подвеждат по това колко е сладко едно кутре, виждат в него жива играчка, но забравят, че то е душа, която изисква време, грижа, търпение и отговорност. Когато малкото започне да цапа, да гризе или просто когато „ентусиазмът“ премине и реалността на грижата ги притисне, някои хора избират най-лесния път – да избягат от отговорност, вместо да се справят с нея. Те затварят очите си за болката, която причиняват, само и само да си спестят неудобството. ​ И тогава идва другият голям парадокс: същите тези хора, които с лека ръка са предали чуждо доверие или са извършили неправда, в даден момент от живота си се изправят пред трудности и изпитания. И първото, което питат, е: „Защо на мен се случва?“. Гледам това малко, невинно създание, и не мога да не се замисля за тази горчива човешка проява. Хората толкова лесно заключват сърцата си за болката на по-слабите, изхвърлят отговорностите си като ненужен товар край оградата на храма и си тръгват с измамн облекчение. Но когато утре ги застигне лична драма, самота или загуба, те веднага вдигат очи към небето и плачат: „Защо на мен се случва?“. А как да им обясниш, че в Божия свят няма нищо случайно? Всяко бездушие, всяка проявена хладнокръвност към безгласните творения оставя дълбок белег върху собствената ни съвест. Просим милост, здраве и прошка за себе си, а самите ние забравяме да ги даряваме на света около нас. Животът просто ни връща това, което сами сме посели – когато изхвърлиш жива душа, ти доброволно изхвърляш собствената си благодат и мир. Но докато стоя тук, в тишината около храма, обръщам този въпрос и към самия себе си: А защо на мен се случва? Защо точно днес, защо точно пред моя храм дойде това кутре? ​ И си давам сметка, че това не е просто поредната случайна случка. Това е благословение и тих изпит за моето собствено пастирско сърце. Лесно е да се проповядва за милосърдие и любов от амвона, когато думите звучат красиво и тържествено. Но истинската вяра се доказва точно тук, на пътеката, когато едно уплашено пале те погледне с надежда и ти промениш деня му с паничка вода и малко храна. ​Сега, когато малчуганът е нахранен и спокойно върти опашка на сянка, усещам как напрежението и черните мисли отстъпват място на една тиха радост. Дано наистина не е изхвърлено но каквото и да е бъдещето, аз знам едно – тук, под купола на храма, то намери спасение. И този първи урок по човешка добрина няма да бъде изгубен.