​„От земната ласка до вечната среща: Из монашеския път на стареца Паисий“.

Когато ние, призованите от Бога, облечем черното расо и приемем ангелския образ, светът често мисли, че сме станали безчувствени към земните си връзки. Мисли, че сърцето на монаха се превръща в камък за онези, които са го родили, отгледали и изпратили по стъпките на Христа. ​Често, когато мисля за величието на съвременните светогорски старци, пред очите ми изниква образът на Свети Паисий Светогорец. Неговият живот беше едно непрестанно горене – за страдащите, за болните, за обременените от грехове и скърби. Той, който се криеше в пустинята на Атон, беше по-близо до хората от всеки друг, защото беше близо до Източника на любовта – Христа. ​ Но как започна всичко? Започна с една велика, свята саможертва. Свети Паисий знаеше, че за да дадеш всичко на Бога, трябва да оставиш всичко земно. И най-трудната раздяла за младия послушник Арсений беше раздялата с майка му. Той не си тръгна с викове и сълзи, не пожела да нарани майчиното сърце с тежестта на сбогуването лице в лице. Той си тръгна тихо, оставяйки всичко в ръцете на Пресвета Богородица. ​ Колко сила се изисква от един млад мъж, за да замени майчината милувка с черното расо и суровия пустинен живот! И колко голяма трябва да е била вярата му, че тази раздяла не е вечна, а е просто преддверие към вечния съвместен живот в Небесното Царство. ​ Когато вече прие монашеско подстрижение в манастира „Филотей“ през 1957 г. и облече черните дрехи на покаянието, неговата първа мисъл отново беше за нея – за онази, която го беше възпитала в благочестие. Той не ѝ изпрати скъпи дарове от Света гора. Изпрати ѝ своята снимка в расо, а на гърба ѝ, с трепетна ръка и сърце, преливащо от синовна обич и духовна зрялост, написа едно писмо-стихотворение. Писмо, което и днес, когато го четем ние, служителите на олтара, ни напомня за истинския смисъл на нашето призвание. ​ Ето думите, които монахът Паисий изпрати на своята почитаема майка Евлампия на 1 май 1957 година: ​Малайчице моя, поздравявам те, аз отивам да се уединя, бягам от суетния живот, за да надхитря измамника. В самота и в пустиня младостта си да прекарам, заради любовта към Христа всичко ще пожертвам. ​Всички блага на този свят ще оставя като смет, за да изпълня първата заповед – Бога да възлюбя. Със кръста на Голгота Иисус ще последвам и в горния Йерусалим се надявам да те срещна. ​Напускам голямата ти ласка, майчице, за да мога да измоля от Иисус да бъдем вечно заедно. Затова от малък пожелах черните дрехи да облека, на Христа да се посветя, на Бога да угодя. ​И за майка оттук нататък ще имам Пречистата Света Богородица, да ме пази невредим от лукавствата на врага. Майко моя, със съкрушение, в пустинята тук, в исихия, ще се моля винаги за тебе и за целия свят. Свети Паисий приема монашеско подстрижение в манастира „Филотей“ през 1957 г. (затова в подписа се нарича Филотейски). С това писмо той нежно обяснява на майка си, че макар на земята да облича черните дрехи и да се лишава от нейната майчина ласка, той го прави, за да измоли от Бога вечен живот за нея и за да бъдат заедно в Рая. Накрая допълва, че оставя нея под закрилата на най-великата Майка – Света Богородица.