Моят Еньовден: Спомен за косите, оставени в Лопушна...

Утре е Еньовден. За хората в света това е просто средата на лятото, ден за билки, слънце и народни обичаи. За мен обаче този ден винаги ще има ухание на восък, ладан и онзи особен, хладен манастирски въздух, който не прилича на никой друг. Утре е празникът на Лопушанския манастир. Мястото, където през 2016 година моят живот се раздели на „преди“ и „след“. ​ Когато затворя очи, всичко изплува толкова живо, сякаш беше вчера. Чувам тихия глас на стареца, виждам светлината на свещите, които трептят пред иконите, и усещам хладното острие на ножицата. Помня звука, с който косата ми падна пред Олтара. С тези коси аз оставих там не просто част от себе си – оставих старата си самоличност, младостта си, плановете си за този свят. Дадох залог, който времето не може да изличи. ​ Вече десет години изминаха от онзи миг. Днес съм далеч от Лопушна, служа на друго място, сред хората, в ежедневните грижи на земното битие. И ми липсва. Боже, колко ми липсва понякога онази тишина... Липсва ми манастирският двор в ранните утрини, когато росата още не се е вдигнала, а камбаната бие за полунощница. Но после си припомням думите на апостола, които толкова често повтарям в ума си: „Тук на земята нямаме постоянен град, но бъдещия търсим.“ ​И тогава усещам как тъгата ми утихва и се превръща в мир. Аз наистина нямам постоянен град тук. Днес съм на едно място, утре – на друго, където ме изпрати Божият промисъл. Но Лопушна не е просто географско място, от което съм си тръгнал. Тя е вградена в мен. Моите обети са живи, моят залог е все още там, пред Олтара на свети Йоан Предтеча. Където и да отида, аз нося онази тишина в сърцето си – тя е моят вътрешен манастир. ​ Утре, когато камбаните в Лопушна забият за празничната литургия, аз няма да бъда там физически. Но духом ще застана най-отзад в храма, на стасидите, където стоях през 2016-та. Ще погледна към онова момче, което бях тогава, ще се усмихна на милия спомен и ще благодаря на Бога за всичко. ​ Аз съм просто един странник на тази земя. Моят куфар е лек, но в него нося най-ценното – паметта за моето посвещение на великата Божия милост и копнежа по онзи бъдещ, Небесен град, към който се стремя да вървя с всяка своя стъпка. ​ Свети Йоане, моли Бога за нас. Честит празник!