Егоизмът и аз...

На свечеряване, когато утихна и последният шум от ежедневните дела, пътят ми ме доведе до „Свети Пророк Илия“ – единия от храмовете, които са ми поверени. Пристъпих прага и ме обгърна онази неописуема, благодатна тишина, в която още се усещаше топлото присъствие на сутрешната Света литургия. Отидох в олтара и запалих кандилото на престола. Има моменти, в които думите са твърде бедни, твърде тежки за онова, което вълнува душата. Седнах в полумрака на храма и останах така – нищо не казвах, нищо не исках. Само гледах как малкият пламък гори, как кротко потрепва. В това безмълвие гледах огънчето и си мислех за тихата, невидима връзка между пастира и неговия Творец. Поседях дълго, преди с благоговение да заключа вратата. ​След това отидох до другия поверен ми храм – „Свети Николай“. Там светецът беше призовал скъпи души, които с любов и всеотдайност благоукрасяваха мястото, останало под топлия и закрилящ покров на светеца. Така хубаво се посмяхме, пошегувахме се по човешки, с онова чисто, непринудено празнословие, което разтоварва душата от тежките мисли. Понякога в този прост, споделен човешки смях има толкова много живот и топлина, колкото и в най-сериозния разговор. Когато накрая всички си тръгнаха и последната стъпка утихна, останах съвсем сам в нощта. Минава 23 часа вечерта. Седя сам на пейката до храма. Държа едно шише вода в ръка, нощният въздух е хладен а мислите ми ме връщат назад към изминалия ден. И в тази тишина се обърнах към собствената си душа с един малко страшен, но чист въпрос: „Господи, какви бяха моите дела днес? Знам, че съм егоист, знам, че съм празнодумец, знам, че съм човек със своите страсти и помисли, и нищо повече, както винаги исках и само исках от Господ да утеши моите помисли. Задавах въпроси, чиито отговори знаех, но ми е по-лесно да търся правдата другаде, а за кривдата дума да не става, разбира се, егото пак изплува. Изправих се, уморен от егоизма си, и погледнах надолу към селото. В тъмнината светеха лампа по лампа – зад всеки прозорец туптеше по един човешки живот, угасваше един ден, изпълнен с човешки съдби. Пристъпих към храмовата икона на входа, която ежедневно посреща човешката мъка и изпраща надеждата ни. Погледнах светеца в очите и си поговорих с него по моему – така, както син говори на баща си, без преструвки, защото знам, че той знае всичко за мен, просто, от дъното на душата си. Поисках прошка за несъвършенствата си и сила за утрешния ден. На тръгване пътят ми мина през гробищния парк. Спрях само за секунда. Погледнах към кръстовете в тъмнината и си помислих: Господи, колко много хора изпратих в последния им земен път... За едни сърцето ми е плакало, за други светът е говорел, че са били лоши, за трети – добри. Цели поколения хора! Някои от тях са страдали през целия си живот, други са живели добре и в охолство; имало е бедни, имало е богати... А сега всички те спяха тук, притихнали под един и същ покрив от трева и нощно небе. В тази свята тишина усетих колко преходна и малка е земната суета. Пред лицето на Вечността нищо от това няма значение – нито богатството, нито хорските присъди за „добър“ и „лош“. Остава само едно: с колко любов сме живели и каква милост сме посяли. За пореден път просих от Господ единствено докато дойде моят час да застана пред него, така да напътства делата ми, че да заслужа милостта да има кой да се помоли за душата ми в онзи час, когато ме повика при Себе си. Тръгнах си, носейки в молитвата си и живите с техните грижи, и заминалите с техния вечен покой.