Тишината, която проплака: Къде погребахме Любовта?

Пиша ви тези думи не от висотата на храма, а от параклиса на собственото си сърце. Пиша ви ги, застанал горе на гробищата ни – там, където пръстта днес не просто мълчи, а плаче. Плаче, защото беше пронизана. Не от болката на раздялата, с която сме свикнали да я поливаме, а от студеното, безразсъдно олово на едно оръжие. Някой е стрелял. Стрелял е там, където дори вятърът минава на пръсти. Стрелял е по магерницата, където пречупваме хляба на спомена. Стрелял е в покоя на нашите майки, бащи, деца и деди. ​Замисляли ли сте се някога какво всъщност са гробищата? Те не са просто парче земя с паметници и сухи цветя. Те са най-святото училище по любов, което имаме на този свят. Когато изгубим някого, когото сме обичали повече от живота си, ние оставяме тук частица от собствената си плът. Под тази тиха трева почиват ръцете, които са ни люлели като деца, очите, които са плакали за нашите грешки, и сърцата, които са ни прощавали всичко, преди да си тръгнат. Гробището е единственото място на земята, където любовта ни е абсолютно чиста, свята и безкористна. Защото когато носим цвете на гроба, когато палим свещ или преливаме с червено вино, ние не чакаме нищо в замяна. Не чакаме благодарност, не чакаме услуга. Това е просто чиста, изстрадана, вечна обич, която преминава отвъд смъртта. Застанал тук нависоко, се питам, Господи, колко трябва да е самотна, измръзнала и пуста една човешка душа, за да вдигне оръжие срещу тишината на мъртвите? Колко тъмнина трябва да носиш в гърдите си, за да произведеш гърмеж там, където хората идват на колене, за да изплачат най-дълбоката си земна мъка? Нима този куршум не улучи паметта на собствените му предци? Нима не рани очите на Спасителя, Който от кръста измоли прошка за нашите безумия? Ние имаме право да сме наранени. Имаме право да сме възмутени. Но най-вече – имаме право да поплачем. Не от страх, а от състрадание. Нека днес поплачем за този наш брат или сестра, който е дръпнал спусъка в тъмното. Защото неговият изстрел не нарани починалите ни близки – техните души отдавна са на място светло, на място злачно, при Бога, където няма ни болка, ни скръб, ни въздишка. Този куршум простреля неговата собствена душа. Той е този, който е духовно мъртъв, макар и все още да диша. Той е този, който днес има крещяща нужда от нашите сълзи и нашите молитви, дано Бог стопли леденото му сърце и го върне при хората. Искаме да имаме права, но да нямаме задължения, да нямаме морал, да нямаме уважение към себе си и към другите, и ние, същите, претендираме, че сме човеци. Съжалявам, но с делата си друго показваме. Свикнали сме да искаме и само да искаме, без да даваме. Как беше: моето си е мое, чуждото е общо, или бъркам нещо? Ах, ах, ах, защо забравихме за любочестието? Любовта не се заравя под земята. Тя е по-силна от смъртта и от всяко човешко безумие. И само тя може да излекува раните, които сами нанасяме на душите си. ​ Бог да прости нашите скъпи покойници, да пази Драговищица под Своя благ покров и да дарува светлина там, където днес е тъмно.